Действащи лица:

Paradise Lost в ролята на ГРУПАТА

Невена в ролята на МЕНЕ

Уур в ролята на МОЯТ ТУРСКИ-ПОЛУ-ГОДЕНИК-СЪБРАТ-МЕТЪЛ-СОУЛ-МЕЙТ

 И така, Перъдайз Лост долетяха и отлетяха бързо, и някак тяхното присъствие на наша земя не се усети така ясно. Беше забавно, беше почти весело, беше почти истинско… Но дали тъпата зала ( преживях Korn и Megadeth в Зала Фестивална, но Paradise Lost в “Христо Ботев” ми дойде множко!), дали ужасното закъснение, дали бутаницата в самата зала след, уж, влизането (защото ни накараха да чакаме и в самата зала), или просто присъствието на моя приятел до мен малко ме разсеяха от “the main event”. Поне той (моят приятел-годеник), беше развеселен, макар, че не бе слушал Перадайз ( той си пада по МАНОВАР и добрия стар траш) и подвикваше като на футболен мачец. Иначе много чакане, много нещо. Първо на входа чакахме има-няма един час, после се случи инцидентът с бирената бутилка, с която феновете показаха незгодата си. А дебеловратите хабер си нямат от металните фенове, сред коите се мяркаха Стифф от Инсмут и Найденчо, чеденцето от Биг брадър, популярен фен на групата (защо по дяволите не видях други не така популярни, но пък стабилни фенове на групата, не знам). Счупи се едно от стъклата на входа, но пък бързо бе прикрепено обратно. Носеха се весели псувни по адрес на полицията, по адрес на Нова музикална агенция и други незнайни войни, които стояха зад това доста изнервящо чакане ( може и самите Paradise Lost да са били сред тях). Обаче, по едно време, някъде към 8, 8 и нещо, о, чудо!!! Вратите се открехнаха и бавно, но славно ние се затътрихме към залата с около 0.003 километра в час. Бутаницата беше също толкова епична, както тази преди концерта на Корн. Същата работа. Там обаче разликата беше, че се движихме с 0.001 километра в час. И бяхме с гъстота 50 човека на квадратен метър. Въобще нас металните братя кучета ни яли, разбираш ли… После последва поредното преджобване. Точно, когато си помислихме, че битката е привършила, се оказа, че, оо, изненадааа! Няма да бързаш братко! Още малко почакай, тоя път във фоайето. Там вече не може и да дишаш, ама кво ти пука. Идат като овци, бегат като овци, що е то – овци на втора степен. Набутаха ни вътре в коридора, как ни побраха, не знам. Вътре няколко индивида повърнаха, други бяха се порязали на счупеното стъкло, въобще метъл-идилия. Поне моят турски Soul Mate,  награби от бирата, щото била много евтина – “В Турция бирата на концерти е 10 лири, та и почеве!” сподели той с грейнало от щастие личице. Оказа се, че това е първият му концерт, на който пие бира, и от щастие изпи около 5. Добре, че носи на бира. Срещнахме няколко другари в чакалнята и поне имахме време да разговаряме. Но аз в себе си усетих едно неприятно чувство… Не се чувстах никак удовлетворена. Някак тая организация, братче.. Кво да ти казвам… Чакаш Перъдайз да дойдат от 50 хиляди години и после, какво? Извинявай ама, и ти ако беше истински фен, нямаше да издържиж емоционално и физически на това чакане… Накрая се чудехме въобще ще има ли концерт… Аз от чакане забравих вече за какво точно чакам. И наистина, когато концертът започна аз висях така безизразно, не знаейки как точно да реагирам.

Да, имаше концерт накрая. Подгряващи групи нямаше. Наместих се с гаджето отпред на загражденията, падайки се отляво на сцената, но имах добра видимост. Това и исках. Лепнах се за оградата и надниквах отвреме-навреме през вратата, от която трябваше да излезнат. Някъде към , хмм , колко ли часа беше вече? Може би към 9.30, видях плешивата глава на Aарън, вторият китарист, и викнах “Ето ги, виждам ги. Идват!”. От лявата ми страна имаше група “девочки” на тийн възраст, които се раздвижиха и развикаха. Последва раздвижване на цялата зала. Зад мен чух оглушителен вик, сякаш село индианци нахлува. Обърнах се да видя кой си го дава тоя зор и какво се оказа – моя възлюблен. Ако сте чули подобен крясък по време на концерта, той ще да е бил. Не спря да го издава до края на мероприятието. Умрях си от смях! Той ме погледна отговорно и ми каза с увереността на Еди Ведър: “That’s a fucking rock concert, right?”. Обърнах се напред, а интрото вече течеше с пълна сила. Както се очакваше, забиха първата песен от новия албум “Don’t Belong”. За мое удоволствие звукът беше достатъчно добър, че да чуя мелодичния вокал на Ник Холмс. Спомням си един концерт на Перъдайз по телевизията. Пееше умопомрачително фалшиво. За разлика на това, което показваше сега. Имаше хубав ясен глас. Радвам се, че пусна тая хубава грива и мустаците отново. Без тях бе някак безлик. И така, очите ми търсеха полу-бога на китарата Макинтош. Обаче някак онова момче, което би трябвало да е Грегор, не приличаше толкова много на него… В последствие се оказа, че това е техникът за китарите на групата. Свиреше АМЕЙЗИНГ обаче!!! Прекрасен китарист, направи чудесен концерт и вярвам, че замести Макинтош достойно. Дори си мисля, че направи по-голямо шоу от това, което би направил Макинтош. Грегор е китарен гений-мизантроп, докато Milly Evans бе енергичен и весел музикант, който се въртеше и подскачаше в стил нео-метъл. Една от татуировките на мускулестата му ръка ужасно ми напомняше емблемата на БДЖ. Много се смях на тоя концерт, колкото и да е странно. Ясно, това е “готик-концерт”, да, това е една от първите групи в моя невръстен животец, ама всичко това нямаше голямо значение за мене..

снимки: New Music Agency

Първо душата ми се спря на следната дилема – това “метъл-концерт” ли е, или по-скоро “готик”? Дали върви да мятаме ръце и да крещим текстовете на всяка песен, или да затворим очички и да се съсредоточим в мелодията? Видях и от двете по малко. Едни младежи вееха мудно ръце с полузатворени очи, други верни на “старите Перъдайз” се деряха и мятаха бясно ръце. Зад мене също усещах движение – турският събрат поназнайваше някоя и друга песен от новия албум и си крещеше фалшиво, клатейки енергично врат. По едно време спря и ме запита на ухо, крещейки: “Аз май повече се забавлявам от тебе?” Аз му обясних дилемата в моето сърце, а той отговори, че ме разбира. Продължих да гледам влюбено групата и спрях мисловния процес в главицата си. Огледах ги добре и се сетих, че съм дошла да ги слушам. След първата песен последва “Erased” oот предишния албум “Symbol of Life”. Не си спомням много ясно точната подредба на песните, но си спомням, че някъде по това време ни зарадваха (лично аз се изкефих много) с класиката “Hallowed Land”. Eм, след това парче кръвта почна да се стича от мозъка ми към някои други части на тялото ми като ръце и крака, с други думи – станахме малко по-подвижни. Уур още преди концерта ми беше казал “И недей да ми казваш коя песен изпълняват в момента и от кой албум, защото и без това не ги знам”. Да, ама просто съм такава и постоянно се обръщах и казвах : “А, ааа, а тази е Hallowed Land от старите години.” “А, това е от същия албум!” “ОО, това е от ненам-кво си.”

От новия албум, наречен “Paradise Lost”, изпълниха още Rеdshift (една от любимите ми), Grey (на която много се смяхме с турския събрат, защото това му беше фаворитът от албума и той гордо припяваше: “I’m doing it for myself, not somebody else”, след което виновно ме поглеждаше да не приемам лично текста), All You Leave Behind, която раздвижи добре публиката, а аз си представях нагледно как “оставяме грехът да ни води” (“Let the sin go, For all you leave behind...”), Shine. Към края изпълниха и меланхоличната Over The Madness. От доброто старо време прозвуча любимата ми “Enchantment”, сингълът “The Last Time”, на който народът леко подивя, емблемата As I Die от албума “Shades of God” и умопомрачителната “True Believe” от “Icon” . От албума “One Second” чухме заглавната песен и “хита” Say Just Words. От миналия албум прозвучаха малко мудните “No Celebration” и като че ли “Mystify”. По едно време доста се подразних. Защо? Ами защото Ник Холмс се провикна: “And now, Forever…. “ На мене при това ми щръкнаха косите и изкрещят “…FAILURRRRE”. Обаче викът ми заглъхна при неочакваното допълнение на Ник: “…AFTEEERR”. Вдигнах равнодушно рамене и разбрах, че няма да си чуя любимото парче. Къде невръсното сингълче Forever After, къде класиката Forever Failure, ама хайде, ще им го простим. Поне чухме други добри класики. По този начин Paradise Lost утолиха жаждата на млади, стари и средно стари фенове. Всички от “дет” през “елекрто” до “гот” фенове получиха това, което искаха. Така, че не може да се каже, че концертът имаше непростими пропуски. Това са Перъдайз – винаги различни, и никога слаби в това, което правят. Беше ми много забавно да наблюдавам как Ник Холмс пъди с разярени погледи окъснели фотографи по време на четвъртата песен. Вече споменах, че много се смях на тоя концерт. Ясно, че на знатния певец не му беше много забавно, но пък се обзалагам, че това му се случва през цялото време. Все пак групата прави турнета от когато аз съм била в детската градина така да се каже. Веселякът техничар Мили дивееше много по сцената, правеше доста чупки в кръста и се радваше на публиката, а тя му стана голям фен. Личеше си, че той настройва китарите в групата. При всяка пауза той дрънкаше по струните и донастройваше нещо. Към края дори изсвири мелодийката за “Олее, олее, олее, олееее!” за забава на публиката. По едно време някой си хвърли фанелката върху Ник Холмс, той я опъна и прочете името на групата си върху нея. После с консервативна великобританска усмивка каза: “Аз вече си имам такава, благодаря”, и я хвърли обратно в публиката. Народът се вряза да се бори за нея. Изобщо досущ по английски концертът мина без големи изненади и определено спокойно. Когато се оттеглиха, публиката завика за бис. Познайте кой надаваше адски крясъци зад мене. Да, турският събрат: “Paradise-paradise-paradise!”. Аз малко преграхнах, след като крещях, а не пях на последните парчета. Народът вика вика известно време, след което групата се появи отново. За известно мое очудване като бис изпълниха “Mouth” ( първият сингъл от “Believe in Nothing”) . Доста особен бис, но и него го прежалихме. Песента си е много хубава, но точно за бис.. Кои сме ние в крайна сметка да търсим сметка на Перъдайз.

И все пак класики като:   Pity the Sadness, Embers Fire, Forever Failure много ни липсваха. Все пак като всяка нормална група те също направиха някои завои, за които нямаме право да ги осъждаме, защото те продължават да правят добра музика. Макар да е малко по-различна.

И така, след тези тиради се разделихме с поредната колосална банда, която на стари години се отбива да види и нас. Обърнах се да си ходим, а енергичният ми приятел ми съобщи, шавайки диво: “Аз пък тъкмо загрях”. Нема брат ми. Това тука не ти е Sodom. Шоуто трябва да свърши. В традиционната бутаница от младеж с черни дрехи открихме брат ми и още един русенски воин, който сподели добрите си впечатления. За разлика от него брат ми мърмореше колко слаби песни изпълниха и колко дълго чакахме за едното нищо и се зарече повече на концерт да не ходи, освен ако не дойдат Bal-Sagoth ;). Така, че уредниците да си вземат урок и да не карат народа да чака като на комунистическа опашка за хляб. Стигат ни такива изпълнения. Но уви, не само от уредниците зависи, убедена съм в това..

Но, както и да е. Видяхме ги. Отхвърлихме още една мечта от списъка. На ред са Fear Factory (ако ме питат мен, ама кой ме пита ;). До скоро!